Прости, до днес не те обичах, тъй както заслужаваш ти. Съвсем ми беше безразлично дали съм ти любим. Прости! Дори не те и забелязвах, че съще ствуваш покрай мен. Не те ревнувах, нито пазих. Живеех с тебе ден за ден. И честичко сам в други влюбен, не страдах от страха нелеп, че може и да те загубя, и да се влюбя... тъкмо в теб. До днес. Но днес, незнайно как тъй, един случаен джентълмен ти хвърли погледче за кратко и ти направи комплимент. Дали на мен тъй ми се стори, или пък тъй си бе, не знам, но пръв път друг ми заговори, че имам хубава жена. Че е харесвана, че грее с особен чар, очи и глас, че другите съзират в нея туй, що недосъзрях аз... И го съзрях. В един миг. С хубост невиждана те аз видях. - Нима, нима ще те изгубя? - си викнах сам във адски страх. Нима?!... Но нещо по-нелеко удари мисълта ми с чук: какъв скъперник е човекът - цени безценното до него едва щом му посегне друг!